Зохра – Хан Аспарух: Създателят на държавата. Зората на българската държавност (страница 4)

Той разгърна груба карта, начертана върху опъната волска кожа.

– Ромеите ще дойдат по суша и по море. Флотът им ще опита да ни обгради по Дунава, а легионите ще атакуват фронтално. Ние няма да ги чакаме тук. Ще ги посрещнем там – и той посочи с пръст сложната плетеница от блата и ръкави на юг от основния лагер. – Нашата конница ще ги примами навътре. Ще се бием, ще отстъпваме, ще ги накараме да повярват, че бягаме. А когато се окажат затънали до колене в калта, далеч от корабите си, тогава вие, братя славяни, и нашите стрелци ще им покажем какво е истинският гняв на тази земя.

В края на лятото ромейската армия достигна Дунава. Беше внушителна гледка. Хиляди войници в блестящи брони, знамена със златни орли, които се вееха на вятъра, и обсадни машини, теглени от волове. Флотът им – стотици дромони и транспортни кораби – хвърли котва близо до устието на реката. Император Константин IV, измъчван от пристъп на подагра, наблюдаваше от своя богато украсен команден пункт. Той беше сигурен в бързата и лесна победа. Тези варвари бяха просто конници, свикнали с откритата степ. Какво разбираха те от обсадна война и сложни маневри?

Първите атаки започнаха. Ромейската пехота напредна уверено към укрепения лагер. Но вместо на яростна съпротива, те се натъкнаха на призрачно мълчание. Прабългарските конници се появяваха като привидения от мъглата, обсипваха предните редици с облаци от стрели и изчезваха отново, преди легионите да успеят да се престроят.

Ден след ден ромеите напредваха мъчително през враждебния терен. Тежките им брони се превръщаха в бреме в лепкавата кал. Комарите и болестите ги измъчваха повече от вражеските стрели. Водата в блатата беше мътна и негодна за пиене, а доставките от флота ставаха все по-трудни, тъй като славянските еднодръвки нападаха корабите им в тесните канали.

Аспарух наблюдаваше всичко от разстояние, с търпението на ловец, който чака плячката му да се изтощи. Неговите воини бяха леки, бързи и свикнали с несгодите. Те се хранеха с каквото намерят и спяха на конете си. За ромейския войник, свикнал с удобствата на лагера и редовните дажби, това беше ад.

Ключовият момент настъпи, когато императорът, чиито болки от подаграта станаха нетърпими, реши да напусне бойното поле и да се отправи към лечебните бани в Месемврия (днешен Несебър). Той остави командването на своите генерали, заповядвайки им да продължат обсадата.

Но за войската, напускането на императора беше равносилно на бягство. Слухът се разнесе като горски пожар из лагера: «Императорът ни изостави!». Моралът, вече разклатен от дни на безплодни битки и болести, рухна напълно.

Аспарух усети промяната във въздуха. Това беше моментът, който чакаше.

В ранното утро, докато гъста мъгла все още покриваше блатата, от всички страни на ромейския лагер проехтяха бойни рогове. Прабългарската конница се изля като неудържима лавина от своите укрития. Този път те не нападаха и не бягаха. Те връхлетяха с цялата си ярост. В същото време от тръстиките и каналите изскочиха хиляди славянски воини, въоръжени с копия и брадви, нападайки в гръб и по фланговете.

Изненадата беше пълна. Ромейската армия, обезверена и дезорганизирана, се поддаде на паниката. Редиците се смесиха, дисциплината се изпари. Това, което последва, не беше битка, а клане. Легионите, които бяха покорили половината свят, сега бягаха безредно, преследвани от конниците на Аспарух и отмъстителните викове на славяните. Те оставяха след себе си оръжия, знамена и хиляди мъртви тела, които потъваха бавно в калните води на делтата.

На залез слънце Аспарух стоеше на брега на Дунава и гледаше как последните оцелели ромейски кораби се отдалечават панически на юг. Въздухът миришеше на кръв и тиня. Но за първи път от много време насам, ханът усещаше не тежестта на миналото, а надеждата за бъдещето.

Огънят на Империята се беше опитал да ги изпепели, но те го бяха угасили във водите на своята нова родина. Тази победа беше повече от спечелена битка. Тя беше кръщелният акт на една нова държава. Държава, родена в калта и кръвта на Онгъла, скрепена от съюза на два народа и извоювана с волята на един велик водач.

Глава 6: Огънят на Онгъла

Лятото на 680 година дойде с тежък, влажен въздух, който сякаш предвещаваше буря. Но бурята, която се събираше на хоризонта, не беше от облаци и мълнии, а от стомана и имперска мощ. Вестта, носена от бързи конници-разузнавачи, беше потвърдена: византийският император Константин IV Погонат, «Брадатият», лично водеше огромна армия и флот срещу българите.

От дървените наблюдателни кули на укрепения лагер в Онгъла, Аспарух гледаше как безкрайната армада от византийски дромони и хеландии покрива хоризонта на Черно море. Платната им, обагрени в имперско пурпурно и златно, бяха като хиляди хищни птици, спуснали се да разкъсат плячката си. Едновременно с това, по суша от юг, напредваха легионите – блестящи редици от копиеносци, тежка конница-катафракти, облечена в люспеста броня, и стрелци с лъкове. Силата на Източната Римска империя, най-могъщата военна машина на познатия свят, се стоварваше върху малкото парче земя, което българите бяха нарекли свой временен дом.

В лагера настъпи напрегната тишина. Воините точеха мечове, проверяваха тетивите на лъковете си и успокояваха конете, които усещаха наближаващата битка. Жените и децата се бяха скрили в най-отдалечените части на укреплението, а лицата им бяха бледи от страх, но и пълни с мълчалива вяра в своя хан.

Аспарух събра своите военачалници – корави, обветрени мъже, чиито лица бяха карти на десетки битки. Сред тях беше и старият боил Ирник, чиято мъдрост беше също толкова ценна, колкото и силата на младите.

– Ромеите са много – проговори един от по-младите воеводи, без да крие притеснението си. – Техните кораби са като гора, а войската им е като пясъка на морския бряг.

Аспарух не отмести поглед от приближаващия враг. Гласът му беше спокоен, но твърд като камък. – Те идват в нашата земя. В нашите блата и гори. Тук силата не се мери с брой, а с дух и хитрост. Те имат стомана, ние имаме воля. Те разчитат на своите легиони, ние – на нашите коне и на тази земя, която вече познаваме като дланта си.

Стратегията на хана беше дръзка и рискована. Той знаеше, че челен сблъсък с тежката византийска пехота на открито поле би бил самоубийство. Затова беше избрал Онгъла – лабиринт от блата, речни ръкави, тръстики и гори, който беше естествен капан за тежко въоръжена армия. Българите нямаше да чакат в укреплението си като в клетка. Те щяха да превърнат цялата местност в бойно поле.

Когато първите византийски части слязоха на брега, те бяха посрещнати не от армия, а от тишина. Напредваха бавно и предпазливо през калната земя, а тежките им брони ги правеха тромави. И тогава започна адът.

От тръстиките, като призраци, се появяваха български конници. Те не влизаха в близък бой. Препускаха в галоп, изсипваха облак от стрели върху сгъстените ромейски редици и изчезваха отново в блатата, преди врагът да успее да реагира. Всяка стрела намираше целта си – пролука в бронята, незащитен кон, лице на офицер. Византийците отвръщаха с тежките си копия и мечове, но се биеха със сенки. Разочарованието и гневът им растяха с всеки час.

Дни наред тази изтощителна игра продължаваше. Легионите напредваха едва-едва, затъвайки в калта, тормозени от комари и болести, и постоянно обстрелвани от невидимия враг. Българите нанасяха удари там, където най-малко ги очакваха – нападаха обози, причакваха в засада разузнавателни отряди, подпалваха тревата през нощта, за да всяват паника. Бойният дух на имперската армия, свикнала на подредени битки и бързи победи, започна да се топи под безмилостното слънце и сред безкрайните блата.

Император Константин IV, който наблюдаваше всичко от своя шатър, беше обзет от ярост. Неговата велика армия беше парализирана от шепа «варвари». В добавка към унижението, старата му болест – подагра – се обостри до непоносимост. С отекли и болезнени крака, неспособен да води лично войските си, императорът взе фатално решение. Той обяви, че заминава за лечебните бани в Месемврия (днешен Несебър), за да се лекува, и остави командването на своите стратези със заповед да довършат българите.

Новината за заминаването на императора се разнесе като мълния из византийския лагер. Войниците, вече изтощени и деморализирани, приеха това не като тактически ход, а като бягство. Шепотът прерасна в паника. «Императорът ни изостави!», «Бяга, за да спаси кожата си!». Дисциплината, която крепеше легионите, се срина.

Аспарух, който чрез своите съгледвачи следеше всяко движение във вражеския стан, разбра, че моментът е настъпил. Това беше шансът, който чакаше.

В ранното утро, докато ромейската армия беше обхваната от смут и несигурност, от всички страни на блатата проехтяха бойни рогове. Този път българите не се криеха. Цялата българска конница, водена лично от Аспарух, се изля от горите като неудържима лавина. Копитата на хиляди коне разтърсиха земята. Бойният вик «Ура!» разцепи въздуха.

Изненадата беше пълна. Византийските части, лишени от единно командване и обхванати от страх, не успяха да формират боен ред. Българската конница се вряза в тях като клин, помитайки всичко по пътя си. Леката, маневрена конница обграждаше и унищожаваше тежките, тромави катафракти. Воините на Аспарух се биеха с яростта на хора, които защитават бъдещето на своя народ.