Зохра – Хан Аспарух: Създателят на държавата. Зората на българската държавност (страница 6)

Условията бяха прости и унизителни за могъщия доскоро Константинопол. Първо, Византия официално признаваше властта на прабългарите над земите между Дунав и Стара планина. Тази територия вече не беше имперска провинция, а нова държава. Второ, и това беше най-големият удар по имперското самочувствие, Византия се задължаваше да плаща годишен данък на българския владетел. Не прабългарите щяха да плащат на империята, за да ги остави на мира, а великата Източна Римска империя щеше да плаща на «варварите», за да пази северната си граница.

През лятото на 681 година договорът беше подписан. За първи път в историята си Византия не просто отстъпваше територия, но и се съгласяваше да плаща данък на държава, създадена на нейна земя. Европа имаше нов играч на своята карта. Роди се България.

Но Аспарух знаеше, че един договор с коварния съсед не е достатъчен. Истинската сила на новата държава се криеше не само в прабългарската конница, но и в обединението с местното население. Земите на юг от Дунава бяха гъсто населени със славянски племена. Те отдавна воюваха с Византия, но бяха разединени и слаби.

Ханът не подходи към тях като завоевател, а като съюзник. Той изпрати пратеници до вождовете на седемте славянски племена и на северите. Предложението му беше ясно: «Вие ще запазите своите земи и вътрешната си уредба. Ще признаете моята върховна власт и ще се присъедините към моята войска, за да пазим заедно новата ни обща родина от имперските набези. Аз ще бъда вашият щит срещу Византия, а вие ще бъдете темелът на тази държава.»

Славянските вождове, уморени от постоянните войни и византийския натиск, видяха мъдростта в думите на Аспарух. Те разбраха, че съюзът с организираната и силна прабългарска войска е единственият им шанс за оцеляване и свобода. Те се съгласиха. Славянската пехота и прабългарската конница се обединиха в една армия. Така беше създаден единен юмрук, способен да се противопостави на всяка заплаха. На Балканите се раждаше нов народ – българският.

Последната и най-важна задача беше да се избере сърцето на новата държава – нейната столица. Аспарух и неговите боили дълго обикаляха обширната равнина. Те търсеха място, което да е едновременно защитено, с достъп до вода и плодородна земя. Намериха го в полето, недалеч от днешния град Шумен.

Мястото беше стратегическо – равно, но заобиколено от естествени възвишения. То позволяваше бързо придвижване на конницата във всички посоки. Тук, сред ширната равнина, ханът заби своето копие в земята.

– Тук ще бъде Плиска! – обяви той. – Тук ще издигнем нашия стан, който ще се превърне в град. Оттук ще управляваме и ще пазим земята си.

Веднага започна трескава работа. Хиляди ръце се заеха да копаят огромни земни валове и дълбоки ровове, които да очертаят границите на бъдещата столица. В центъра започна строежът на дървени и каменни постройки за хана и неговата аристокрация. Това не беше временен лагер, а градеж за векове.

Вечер, когато слънцето залязваше над строежа, Аспарух често се изкачваше на един от валовете и гледаше към безкрайното поле. Той виждаше не просто кал и дърво, а основите на царство. Пътят беше извървян. Мечтата на баща му Кубрат за силна и независима България, макар и на друга земя, беше осъществена.

Това не беше краят на един дълъг поход. Това беше началото. Началото на България.

Глава 9: Корените на Държавата

Тишината след войната беше по-оглушителна от грохота на битката. Ромеите се бяха оттеглили на юг от Стара планина, победени и унизени, а техният император бе принуден да плаща данък на народ, който доскоро смяташе за сбирщина варвари. Мирът, изкован с кръв и желязо при Онгъла, сега лежеше тежко над земята между Дунава и Балкана. Това не беше тишината на покоя, а тишината на очакването.

Аспарух стоеше на един нисък хълм и оглеждаше безкрайната равнина, която се простираше пред него. Вятърът рошеше дългата му коса и носеше мирис на влажна пръст и дим от хилядите огньове на неговия народ. Войната беше спечелена, но ханът знаеше, че истинската битка едва сега започва. Битката не за земя, а за бъдеще.

Неговите прабългари бяха господари на тази земя. Воини, родени на седлото, чийто дом беше там, където спреше конят им. Но тук, в тази плодородна, но чужда земя, те бяха малцинство. Навсякъде около тях, в малки селища, сгушени край реките и в горите, живееха славянските племена. Те бяха тук от поколения, вкоренени в земята, която обработваха. Бяха многобройни, упорити и също толкова свободолюбиви, колкото и прабългарите.

Една вечер, в големия хански шатър, съветът на боилите беше напрегнат. Около огъня седяха корави мъже, чиито лица бяха белязани от битки и походи. – Ромеите ще се върнат, хане – проговори старият боил Ешач, чиято мъдрост се ценеше колкото силата на меча му. – Империята не забравя пораженията си. Ще съберат нови легиони и ще дойдат. А славяните… те са като пясък. Днес са с нас, утре може да се обърнат срещу ни или да се покорят на златото на Константинопол.

Думите му отекваха в тишината. Мнозина кимаха в съгласие. Страхът от разтваряне в огромното славянско море беше реален. – Ние сме конницата, острието на копието – добави друг военачалник. – Но не можем да бъдем навсякъде. Не можем да пазим всеки брод и всеки проход.

Аспарух слушаше мълчаливо, а очите му пробягваха по лицата на неговите най-верни мъже. Той ги остави да излеят тревогите си, да изрекат на глас съмненията, които гризяха душите на всички. Когато и последният замлъкна, ханът се изправи. Фигурата му, макар и неимоверно висока, изглеждаше още по-внушителна в играта на сенките от огъня.

– Всичко, което казахте, е истина – започна той с дълбок и спокоен глас, който веднага прикова вниманието. – Империята ще се върне. Славяните са многобройни. А ние сме далеч от степите на баща ни Кубрат. Но вие виждате само заплахите. Аз виждам възможност.

Той направи крачка към центъра на шатъра. – Не сме вече орда в поход. Ние сме народ в своя земя. И тази земя ще бъде наш дом. Наш и на славяните. Ние им донесохме нещо, което те нямаха – меч, способен да спре легионите на империята. Те ни дават нещо, което ние нямаме – гръбнак, който да държи тази земя, хиляди ръце, които да я обработват и да ни хранят.

В очите на боилите се четеше смесица от недоумение и зараждащо се разбиране. – Искаш да се смесим с тях ли, хане? – попита невярващо Ешач. – Не. Искам да се обединим. Да създадем съюз, какъвто този свят не е виждал. Те ще запазят своите князе и своите обичаи. Ще живеят според законите си. Но ще признаят моята власт като върховна. Тяхната пехота ще пази проходите на юг, а нашата конница ще бъде юмрукът, който ще смаже всеки враг, дръзнал да премине планината. Те ще плащат данък не на ромейския император, а на нас, техните защитници. Ние ще бъдем щитът, а те – земята под краката ни. Заедно ще бъдем планина, която никой не може да премести.

Думите на Аспарух бяха смели, почти дръзки. Но в тях имаше визия, която надхвърляше простото оцеляване. Той не говореше за завоюване, а за съграждане.

През следващите седмици ханът изпрати пратеници до седемте славянски племена, които живееха в Мизия. Срещите бяха трудни. Славянските князе бяха недоверчиви, горди и предпазливи. Но те също бяха видели силата на прабългарската конница. Знаеха, че мирът с Византия е временен и че сами няма да могат да го удържат.

Аспарух лично се срещна с техните най-влиятелни водачи. Той не дойде при тях като завоевател, а като съюзник. Говори им не за подчинение, а за обща отбрана и обща съдба. Обеща им защита срещу ромеите и аварите, и поиска в замяна вярност и участие в защитата на южната граница. Договорът беше сключен не на хартия, а с клетви и размяна на оръжия. Съюзът между прабългари и славяни беше факт.

Но една държава имаше нужда от сърце. От център, откъдето да се управлява и който да бъде символ на новата сила. Аспарух дълго обикаляше земите си, търсейки подходящото място. И накрая го намери – в обширна равнина, защитена от естествени прегради, с изобилие от вода и пасища. Място, достатъчно голямо, за да побере неговия народ и да се превърне в столица.

– Тук ще бъде! – обяви той един ден, забивайки копието си в земята. – Тук ще изградим Плиска.

Започна невиждано досега строителство. Прабългарите, свикнали с временните си аули от шатри, сега започнаха да копаят ровове и да издигат земни валове. От дърво и камък започнаха да строят не просто временни жилища, а крепост. Град. Скриптенето на колела, ударите на чукове и говорът на десетки хиляди се сляха в химна на раждащата се държава.

В центъра на бъдещия град Аспарух заповяда да се издигне голям дворец – не от мрамор като ромейските, а от масивни каменни блокове и дърво, здрав и суров като народа, който щеше да управлява. Това щеше да бъде Тронната палата – сърцето на България.

Една вечер, докато стоеше на недовършения вал и гледаше хилядите огньове, пръснати из полето, до него се приближи старият Ешач. – Ти градиш не просто лагер, хане. Ти градиш вечност. Аспарух не отвърна веднага. Погледът му беше вперен в далечината, сякаш виждаше не само светлините на стана, а и вековете напред. – Един народ без корени е като листо, носено от вятъра, Ешач. Време е да пуснем нашите корени дълбоко в тази земя. Тук ще бъде нашето отечество. Тук ще се роди България.