Зохра – Хан Аспарух: Създателят на държавата. Зората на българската държавност (страница 7)
Двата народа – единият дошъл от безкрайните степи, а другият израснал в сенчестите гори – започваха да се вплитат един в друг. Като две реки, които се сливат, за да образуват една, по-могъща и пълноводна. Река, която тепърва щеше да дълбае своето корито в историята на Европа. А начело на нейния бурен поток стоеше хан Аспарух – вече не просто вожд на орда, а създател на държава.
Глава 10: Върховният съвет на огън
На последните дни от лятото, огънът на Велика България яля в огън на съпротива. Самата царица Пепелта, държала огън в сърце си, събира своя съвет, за да вземе последните и най-решителни действия преди окончателното нахлуване на чуждите сили.
– Князове и вождове, сърцата ви са пълнени с огън! – каза тя с глас, който ниспада в пламъци, но оставя яснота в душите на всички събрани. – Чуждите сили намират се в състояние да превземат нашето огънно княжество, ако не дейваме единно и дълбоко.
Съветът започна да трепери, съгласно на човешките емоции и тревогите, но Пепелта сякаш е чухла невидима тишина, застанала върху огън, който е горял в душата ѝ.
– Преди да се върнем към нашите земи, да сложим край на войната с Хазарската държава и разширим границите си в изток и юг, трябва да създадем стратегическа преграда и да укрепим огънните крепости на нашата страна. Дълбоки съвети трябва да станат редица действащи избори.
– Какво ще направим с крепостите, царица? – запита един от водачите.
– Крепостите трябва да стават единственият оплот на нашия огън! – възкликна тя. – Те трябва да бъдат укрепени и изпълнени с огън и мечове, да ни защитят от предателските части и намесниците на ворога.
Пепелта излезе напред, осветена от огън, които пръчки светилото осветяват лицето ѝ, придаващи му тъмна и неизчерпаема мудрост.
– Ние сме огън, който трябва да гори възможно най-дълго и най-светло! – изкричала тя. – Съветът на огън е сега, и не можем да се покачим към дълбоките решения!
Тя отиде до най-близкия огън и извика: – Огънът в нашите крепости, огънът в нашите сърца и огънът на нашите мечове трябва да пламнат единно!
Събранието се събърже и започнаха да въздигат огънни знамена, извиквайки победата и готовността си да защитят България дотам, докато огънът гори в сърцете им. Пепелта, огънната царица, държеше огън в сърце си и водеше своите събрани към надигащата война.
Към края на събранията, огънът, горещ и ясен, се разпрострял върху лицата и сърцата на всички събрани, като ги пълни с непоколебима решимост и огънна воля.
Част Втора: Походът към Дунава (ок. 670—679 г.)
Глава 11: Новата земя, старият враг
Вятърът, който се носеше над безкрайната степ, беше различен. Вече не носеше соления мирис на Азовско море, нито горчивия прах от опожарените земи на Велика България. Този вятър беше влажен и тежък, пропит с дъха на могъщи реки и гъсти, непознати гори. Той шепнеше за нов живот, но и за нови опасности.
От близо десетилетие българите на Аспарух бяха в непрестанен поход. Те бяха прекосили великите реки Днепър и Днестър, оставяйки зад гърба си хазарската заплаха като постоянно тлееща жарава. Сега, в земите северно от голямата речна делта, походът най-накрая бе спрял. Безкрайната върволица от конници, каруци, семейства и стада се бе разляла из плодородната равнина, известна сред местните славянски племена като Онгъла.
Това не беше просто поредният временен стан. Това беше цел.
Аспарух стоеше на нисък хълм, обгърнат в своя тежък кожен плащ. Очите му, привикнали да обхождат хоризонта за вражески отряди, сега изучаваха новата земя с погледа на стопанин. Пред него се простираше свят, коренно различен от равните като тепсия степи на баща му Кубрат. Тук земята беше накъдрена от блата, езера и гъсти речни ръкави – истински природен лабиринт, който можеше да бъде както капан, така и крепост.
«Това е мястото», промълви той по-скоро на себе си, отколкото на застаналия до него стар боил Ирник, чието лице бе набраздено от белезите на десетки битки и сурови зими.
«Мястото за какво, хане?», попита предпазливо Ирник. «Да презимуваме или да пуснем корен?»
«Коренът, който веднъж е изтръгнат, трудно се хваща отново, стари приятелю», отвърна Аспарух, без да откъсва поглед от далечината. «Но тук земята е щедра. Водата е в изобилие, пашата е тучна, а тези блата… те са нашият най-добър съюзник. Хазарската конница ще затъне в тях, преди да стигне до аулите ни.»
Думите му носеха увереност, но в душата си ханът знаеше, че изборът му е продиктуван колкото от стратегия, толкова и от изтощение. Народът му беше уморен. Децата, родени по време на похода, не познаваха друг дом освен седлото и каруцата. Старите копнееха да умрат на своя земя, а не в поредния безименен стан. Трябваше им покой. Трябваше им крепост, от която да градят бъдещето.
През следващите месеци Онгъла се превърна в огромен, пулсиращ кошер. Българите, изкусни строители на укрепени лагери, започнаха да издигат земни валове и дървени палисади, използвайки естествената защита на реките. Аулът на хана, разположен на стратегическо място, бързо се превърна в сърцето на новата им територия. Димът от огнищата се издигаше към небето като знак, че тук отново има дом.
Но новата земя не беше празна. Разузнавателните отряди, които Аспарух бе изпратил във всички посоки, носеха доклади за местните племена. Наричаха себе си «славяни» или «склавини». Бяха многобройни, но разединени, живееха в малки, неукрепени селища и често воюваха помежду си. Някои от тях, особено племенният съюз на северите, гледаха на новодошлите с открито недоверие и враждебност. Други, притиснати от аварите на запад и от постоянните набези на Византия от юг, виждаха в българите потенциален съюзник.
Аспарух разбираше, че не може да воюва на всички фронтове. Хазарите на изток бяха постоянна заплаха. Империята на юг беше старият, вечен враг. Той не можеше да си позволи да има и трети враг в лицето на славяните.
Една вечер, в голямата шатра на хана, се състоя съвет на боилите и багаините. Въздухът беше тежък от напрежение и мирис на печено месо.
«Вождовете на северите отказват да ни дадат данък в зърно», докладва с дрезгав глас багаинът Омуртаг, млад и нетърпелив военачалник. «Казват, че тази земя е тяхна и че ние сме неканени гости. Трябва да им покажем силата на българския меч, хане! Няколко опожарени села ще ги научат на уважение.»
В шатрата се надигна одобрителен ропот. Годините на поход бяха направили воините нетърпеливи.
Аспарух вдигна ръка и шумът утихна.
«Мечът е за врага, Омуртаг», каза той спокойно, но с глас, който не търпеше възражение. «А аз все още не съм решил дали тези хора са наши врагове. Те са земеделци. Ние сме скотовъдци и воини. Те познават земята, а ние познаваме войната. Защо да взимаме със сила това, което можем да получим с разум?»
Ханът се изправи и погледът му обходи всички присъстващи.
«На юг от голямата река лежи империя. Богата, могъща, но и арогантна. Ромеите наричат тези земи Мизия и ги смятат за свои, макар че гарнизоните им са слаби и разпръснати. Те взимат от славяните много повече от зърно – взимат синовете им за войници и дъщерите им за роби. Това е нашият истински враг. Врагът, който държи земите, които боговете са ни отредили.»
Думите му промениха настроението в шатрата. Погледите се обърнаха на юг. Всеки от тях бе слушал разказите за несметните богатства на Константинопол.
«Ще изпратим пратеници при славянските вождове», продължи Аспарух. «Няма да искаме данък. Ще им предложим съюз. Ние ще ги пазим от ромеите и аварите. А те ще ни дават храна и ще бъдат наши очи и уши в тази непозната земя. Ще им покажем, че българският хан не е тиранин като техния василевс. Ние сме дошли тук, за да останем. И ще градим бъдещето си заедно с тези, които ни приемат като съюзници, а не с огън и меч срещу всеки, който ни се изпречи на пътя.»
Решението беше взето. То не беше решение на завоевател, а на държавник. Аспарух не просто търсеше място за своя народ; той полагаше основите на държава, в която различни народи можеха да живеят заедно, обединени от общ интерес и общ враг.
Късно през нощта, когато лагерът утихна, ханът излезе сам. Той се изкачи отново на хълма и се загледа на юг. Във въображението си той виждаше отвъд тъмните води на великата река Дунав. Виждаше плодородните полета на Мизия, крепостите на империята и блясъка на Константинопол.
Конец ознакомительного фрагмента.
Текст предоставлен ООО «Литрес».
Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.
Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.