Зохра – Хан Аспарух: Създателят на държавата. Зората на българската държавност (страница 3)
Битката се превърна в клане. Паниката обзе ромеите и те побягнаха безредно, захвърляйки оръжия и щитове. Българите и техните нови славянски съюзници ги преследваха безмилостно чак до Дунава. Могъщата армия на империята беше напълно разгромена.
Когато слънцето залезе, бойното поле беше осеяно с телата на враговете. Българите бяха спечелили не просто битка. Те бяха спечелили правото си на съществуване. Митът за непобедимостта на Византия беше разбит.
Аспарух стоеше сред своите воини, а погледът му беше отправен на юг, отвъд голямата река. Онгълът беше изпълнил своята цел – беше ги приютил и защитил. Но истинската им земя, плодородната Мизия, лежеше там, от другата страна. Победата му даваше ключа към нея.
Войната не беше свършила. Тя едва сега започваше. Но тази нощ, под звездите на новото небе, се роди една държава. Родена от волята на един хан и закалена в кръвта на първата си велика победа.
Глава 4. Гневът на Империята
Новината за дръзките прабългари, заселили се трайно в северните предели на Византийската империя, достигна до Константинопол не като слух, а като боен рог, отекващ в мраморните зали на Свещения дворец. За император Константин IV Погонат (Брадатия), който току-що бе отблъснал дългата и изтощителна арабска обсада на столицата, появата на нов, войнствен народ на прага му беше обида, която не можеше да бъде преглътната. Тези «варвари» от степите не просто извършваха набези за плячка; те бяха изградили укрепен лагер, превръщайки блатата на Онгъла в своя крепост. Те бяха дошли, за да останат.
Империята не търпеше съперници. Тя поглъщаше или унищожаваше.
През пролетта на 680 година, Константин IV взе съдбоносно решение – да поведе лично огромна армия и флот, за да изкорени тази нова заплаха веднъж завинаги. Това не беше просто наказателна експедиция; това беше демонстрация на имперска мощ. От всички краища на Ромейската държава се събираха легиони – тежка пехота, елитна кавалерия, опитни стрелци. Могъщият византийски флот, с бойните си дромони, носещи страховития «гръцки огън», се отправи на север по Черно море. Целта беше ясна: да се нанесе съкрушителен удар по суша и море, да се обградят прабългарите в техните блатни убежища и да бъдат унищожени до крак.
Аспарух и неговите воини наблюдаваха с тревога, но и с желязна решителност, приближаването на имперската армада. Новините, носени от техните бързи конни разузнавачи, бяха стряскащи. Численото превъзходство на византийците беше огромно. Всеки прабългарски воин знаеше, че срещу тях не стои разпокъсана племенна войска, а най-дисциплинираната и организирана военна машина на тогавашния свят.
Но Аспарух не беше само смел вожд; той беше и хитър стратег. Той познаваше силата на своя народ, но познаваше и слабостите на врага. Той знаеше, че огромната армия на империята е тромава и зависима от своите линии за снабдяване. И най-вече, той познаваше терена, който бе избрал за свой дом. Онгъла.
Това, което за византийците беше непроходимо блато, тресавище, пълно с болести и комари, за прабългарите беше съюзник. Те познаваха всяка твърда пътека сред мочурищата, всеки скрит проход през тръстиките, всяко място, удобно за засада.
Когато византийската армия акостира северно от Дунавската делта и започна своя поход навътре, тя не срещна сериозна съпротива. Прабългарите не се показаха. Те не влязоха в открит бой, където щяха да бъдат смазани от тежката пехота. Вместо това, те се оттеглиха зад земните валове и дървените палисади на своя укрепен лагер.
Започна изтощителна игра на нерви. Византийските легиони обсадиха лагера, но не смееха да навлязат в блатата. Всеки опит за щурм се превръщаше в кошмар – тежките доспехи на войниците ги правеха лесна плячка за калта, а от тръстиките ги обсипваха стрели. Малки, бързи конни отряди на прабългарите изскачаха сякаш от нищото, нападаха фуражирите и обозите на ромеите и изчезваха също толкова бързо, преди да бъде организирана контраатака.
Дните се превръщаха в седмици. Лятната жега, влагата и рояците насекоми започнаха да взимат своите жертви. В редиците на имперската армия плъзнаха болести. Бойният дух, с който бяха тръгнали на поход, бавно се изпаряваше, заменен от умора и несигурност. Невидимият враг, който нанасяше удари и се скриваше, беше по-страшен от този, когото виждаш на бойното поле.
И тогава се случи нещо неочаквано, което промени хода на историята. Император Константин IV, страдащ от тежък пристъп на подагра, беше принуден да напусне лагера. Той се качи на един от корабите си и отплава за лечебните бани в Месемврия (дн. Несебър), оставяйки командването на своите стратези.
За уморената и деморализирана армия, заминаването на императора беше последният удар. Разнесе се слух, че той не е болен, а бяга. Че ги е изоставил на произвола на съдбата в тези прокълнати блата. Паниката, до този момент сдържана от присъствието на василевса, избухна с неудържима сила.
Аспарух, от върха на своя наблюдателен пост, видя това, което чакаше. Той видя колебанието. Видя разединението. Видя страха в очите на империята.
Това беше неговият миг.
В един уречен час, портите на прабългарската крепост се отвориха с трясък. От тях, с оглушителен боен вик, се изля цялата прабългарска конница. Те не атакуваха челно най-силните ромейски части, а се врязаха в разколебаните флангове. Леката, маневрена конница на прабългарите се движеше с лекота по познатия терен, докато тежката византийска кавалерия затъваше в калта.
Изненадата беше пълна. Редът в имперската армия се срина. Това, което започна като организирано отстъпление, бързо се превърна в паническо бягство. Войниците хвърляха оръжия и щитове, за да тичат по-бързо към спасителния бряг и корабите.
Прабългарите ги преследваха безмилостно, чак до брега на Дунава. Разгромът на византийската армия беше пълен и унизителен. Най-голямата сила на света беше победена не толкова от оръжието, колкото от стратегията, търпението и волята за свобода на един народ, воден от своя хан.
След тази велика победа, пред Аспарух вече не стоеше никаква преграда. Пътят на юг от Дунава беше открит. Той поведе своя народ през великата река, но вече не като бежанци, търсещи убежище, а като победители, идващи да завладеят своята нова родина.
На земята на Мизия, където някога са марширували римските легиони, сега отекваха копитата на прабългарските коне. Те бяха извоювали правото си да съществуват със сабите си. Победата при Онгъла не беше просто спечелена битка. Тя беше кръщелният огън, в който се раждаше една нова държава. Държава, която щеше да носи името България.
Глава 5: Огънят на Империята
Лятото на 680 година беше тежко и влажно. Въздухът в Онгъла трептеше от жега, от жуженето на безброй насекоми и от едно ново, нарастващо напрежение. Вестоносците, изпратени на юг отвъд Дунава, се връщаха с все по-тревожни новини. Императорът на ромеите, Константин IV Погонат, не беше забравил за неканените заселници в пределите на своята империя. Той събираше войска. Не просто пограничен отряд, а цялата мощ на Източната Римска империя.
Аспарух стоеше на върха на най-високия земен вал в укрепения си лагер и гледаше на юг. Зад гърба му се простираше безкрайното царство на тръстики, канали и блата – неговото ново убежище и неговата крепост. Пред него, отвъд великата река, лежеше земята на врага – богата, организирана и безмилостна.
– Те идват, хане – промълви до него старият боил Ирник, чието лице беше набраздено от белезите на десетки битки още от времето на Кубрат. – Скара, вождът на северите, прати човек. Легионите са потеглили от Константинопол. Имат и флот. Императорът лично ги води.
Аспарух не отговори веднага. Той знаеше, че този ден ще дойде. Това беше изпитанието. Можеше да бягаш от хазарите, можеше да прекосиш степите, но от сянката на Рим не можеше да избягаш. Трябваше да се изправиш срещу нея.
– Нека идват – каза най-накрая ханът, а в гласа му нямаше страх, а студена решителност. – Тук земята е наш съюзник. Водата е нашата стена, а калта – нашият капан.
Планът му беше дързък, роден от необходимост. Да срещне ромейските легиони в открито поле би било самоубийство. Тяхната дисциплина, тежката им пехота и обсадните им машини щяха да смажат прабългарската конница. Но тук, в лабиринта на делтата, правилата на войната се променяха.
През следващите седмици Онгълът заприлича на разбунен мравуняк. Прабългарите укрепваха валовете, копаеха нови ровове и скрити «вълчи ями». Славянските им съюзници, майстори на оцеляването в блатата, сновяха с малките си еднодръвки по безбройните канали, подготвяйки засади и разузнавайки всеки сантиметър от терена. Те познаваха всяка тръстика, всяко скрито твърдо островче земя. Тяхното знание беше безценно.
Една вечер Аспарух събра вождовете си и славянските старейшини около големия огън в центъра на лагера.
– Императорът идва с огън и желязо, за да ни прогони – започна той, оглеждайки суровите им лица. – Той мисли, че сме просто поредното племе, което ще разпръсне като прах. Но ние не сме само племе. Тук, в тази кална земя, ние сме народ, който търси дом. Вие, славяни, живеете тук от поколения, но под сянката на Империята. Ние, българите, дойдохме от далеч, но носим силата на степта. Обединени, ние можем да превърнем тяхната сила в слабост.