Зохра – Хан Аспарух: Създателят на държавата. Зората на българската държавност (страница 1)
Хан Аспарух: Създателят на държавата
Зората на българската държавност
Зохра
© Зохра, 2025
© Зохра, иллюстрации, 2025
ISBN 978-5-0068-5202-0
Создано в интеллектуальной издательской системе Ridero
Хан Аспарух: Създателят на държавата
Пролог: Заветът на Кубрат
В сърцето на Велика България, в столицата Фанагория, се спускаше тежък здрач. Не беше само краят на деня, а краят на една епоха. В покоите на великия хан Кубрат, обединителят на българите, угасващият пламък на живота му хвърляше дълги сенки по стените. Около смъртния му одър стояха петимата му синове – Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек. Въздухът беше наситен с тъга и несигурност.
Могъщият владетел, чиято воля бе държала в железен юмрук земите от Кавказ до Днепър, сега беше само сянка на някогашния велик воин. С отслабнал, но все още властен глас, той се обърна към синовете си. Очите му, макар и помръкнали, горяха с последна бащина тревога.
– Синове мои, кръв от моята кръв… – прошепна той. – Дълги години се борих, за да обединя нашите племена. Да превърна родовата вражда в обща сила. Създадох държава, която враговете ни уважават, а съюзниците ценят. Но виждам как на изток се надига буря. Хазарите чакат моята смърт, за да разкъсат това, което съм градил с огън и меч.
Той направи знак на един от слугите, който му подаде сноп тънки пръчки, здраво завързани една за друга.
– Батбаяне, първородни мой. Вземи този сноп и го счупи.
Най-големият син, бъдещият наследник, пое снопа. Той напрегна всичките си мускули, лицето му почервеня от усилие, но колкото и да се мъчеше, пръчките не поддадоха. Срам го обзе и той остави снопа на земята.
– Котраг, сине мой, опитай ти.
Вторият син, известен със своята амбиция и сила, също опита, но без успех. Един по един, всички синове се провалиха в задачата.
Тогава Кубрат, с последни сили, развърза снопа. Подаде една-единствена пръчка на най-малкия, Алцек. – Счупи я. Момчето я счупи с лекота, сякаш беше суха сламка.
Ханът погледна синовете си и в гласа му прозвуча цялата мъдрост на един живот, отдаден на народа му.
Тежка тишина последва думите му. В очите на младия Аспарух, третият син, се четеше не само скръб, но и дълбоко разбиране. Той осъзнаваше, че баща му не им оставя просто царство, а тежко бреме и свещена отговорност.
Скоро след това душата на великия Кубрат напусна този свят. Заветът му прозвуча като ехо в ушите на неговите синове, но амбициите и напиращата хазарска заплаха скоро щяха да подложат клетвата им на изпитание.
Батбаян остана в бащините земи, за да се подчини на хазарите. Котраг поведе своите хора на север, към Волга. Кубер и Алцек поеха на запад, търсейки съдбата си в Панония и Италия. Заветът беше нарушен.
Само Аспарух, носейки в сърцето си думите на баща си, не прие нито робството, нито бягството без цел. Той разбра, че за да спаси народа си, трябва да изпълни духа, а не буквата на завета. Не можеше да остане, но можеше да създаде нов дом. Нов сноп пръчки, който никой враг не може да счупи.
И така, повел своята част от българския народ, той се отправи на юг, към могъщата река Дунав. Неговото пътуване нямаше да е бягство, а поход към съдбата. Поход за създаването на нова държава, която щеше да носи името България и да пребъде през вековете, родена от пепелта на Велика България и изкована от мъдрия завет на хан Кубрат.
Част Първа: Пепелта на Велика България (ок. 668—670 г.)
Глава 1: Пепел и завет
Леденият вятър на степта шибаше безмилостно, носейки мириса на пелин, дим и стара скръб. Той се виеше около останките на Фанагория, някогашен горд град, а сега просто почернял скелет под навъсеното небе. Тук, където доскоро се издигаше столицата на Стара Велика България, сега властваха само тишината на разрухата и крясъците на гарваните.
На нисък хълм, с гръб към ледения вятър, стоеше конник. Силуетът му се открояваше на фона на сивия хоризонт – висок, жилав, с плещи, които изглеждаха твърде млади, за да носят тежестта на цял един народ. Това беше Аспарух, третият син на великия кан Кубрат. Коженият му кафтан беше протрит от дългите преходи, а лицето му, обветрено и загрубяло, носеше следите на битки, но и на дълбок размисъл. Очите му, тъмни и проницателни, гледаха не към руините, а отвъд тях, на запад, сякаш се опитваха да пробият завесата на бъдещето.
Вятърът донесе до ушите му тихия плач на дете и глухия кавал на стар воин – звуците на неговия народ. Ордата, или онова, което беше останало от нея, се беше разположила на лагер в низината. Десетки хиляди българи – воини, жени, деца, старци – изгубили своя дом, но не и духа си. Те бяха неговата отговорност. Неговото наследство.
Споменът за баща му го прониза като острие. Кубрат. Владетелят, който обедини племената и създаде сила, с която дори могъщият Аварски хаганат се съобразяваше. Аспарух си спомни последния им ден заедно. Старият кан, вече сломен от болестта, беше събрал петимата си синове. Поискал беше сноп пръчки. С треперещи ръце го подаде на най-големия, Батбаян. – Счупи ги, сине. Батбаян, силен като мечка, напрегна мишци, но снопът не поддаде. Опитаха и останалите. Никой не успя. Тогава Кубрат развърза снопа и подаде по една пръчка на всеки. – А сега? Пръчките се счупиха с лекота. – Запомнете – прошепна старият кан с последни сили. – Докато сте заедно, никой не може да ви победи. Разделите ли се, ще ви пречупят един по един, като тези клечки. Бъдете заедно и пазете България!
Сега този завет кънтеше в ушите на Аспарух като горчив упрек. Завет, който не успяха да спазят. След смъртта на баща им, хазарската вълна се надигна от изток – безмилостна, всепоглъщаща. Батбаян, най-големият, избра да остане в родната земя и да се покори, да плаща данък на хазарите. Да живее като роб в собствения си дом. Котраг поведе своята част от народа на север, към сребърните води на Волга. Другите двама братя изчезнаха в мъглата на историята, поведени на запад.
А той, Аспарух, отказа да се покори. Събра най-верните воини, най-смелите родове, и ги поведе далеч от хазарския ятаган. Но накъде?
Един стар боил, на име Енравота, с лице, набраздено като кората на древен дъб, се приближи до него и спря коня си редом. – Мислиш за баща си, кане. Аспарух не отвърна веднага. Погледът му остана вперен в хоризонта. – Мисля за пръчките, Енравота. За счупените пръчки. Батбаян остана, за да се огъне. Котраг потърси спасение в пустошта. А ние сме тук, между пепелта на миналото и неяснотата на бъдещето. – Ордата е неспокойна – тихо каза старият воин. – Мърморят, че ги водиш към незнайното. Някои искат да се върнем и да приемем волята на хазарите. Други гледат на север, към Котраг. Казват, че степта е нашият дом и трябва да останем в нея.
Аспарух бавно обърна глава и погледна право в очите на стария си съветник. В погледа му нямаше колебание, а студена, стоманена решителност. – Степта дава свобода, но не дава дом. Тя е люлка, но и гроб. Виж какво остана от дома ни. Пепел. Ние сме конен народ, Енравота, но не можем вечно да бягаме от вятъра. Трябва ни земя. Земя, която да браним не с копитата на конете, а с крепостни стени. Земя, в която да пуснем корени, които никой враг да не може да изтръгне.
Той вдигна ръка и посочи на югозапад, към далечния, едва доловим хоризонт, където слънцето клонеше към залез. – Там, отвъд голямата река, която наричат Истър, има друга земя. Земя на планини и плодородни долини. Земя, пазена от могъщата империя на ромеите. Те са силни, да. Но са горделиви и воюват на всички страни. Те не познават силата на българския дух.
Енравота се вгледа в младия си кан. Виждаше в него не просто гнева на прокудения воин, а прозрението на държавника. – Това е безумие, кане. Да отидем в устата на лъва. Империята ще ни смаже. – Не. – Гласът на Аспарух беше твърд като камък. – Ще си извоюваме дом. Не с молби, а с меч. Няма да бъдем гости, а господари. Ще изградим държава, която ще пребъде. Това е моят отговор на завета на баща ми. Ние няма да сме счупена пръчка. Ние ще бъдем острието на копието, което ще си проправи път към вечността.
Той пришпори коня си и се спусна към лагера. Хората се скупчиха около него, в очите им се четеше смесица от страх и надежда. Аспарух се изправи на стремената, извади меча си – тежък, прав, наследен от Кубрат – и го вдигна високо. Острието проблесна в последните лъчи на залязващото слънце.
– Българи! – извика той и гласът му проехтя над степта, надделявайки над воя на вятъра. – Зад нас са пепелища и робство! Пред нас е неизвестността! Аз ви повеждам на юг, към голямата река и отвъд нея! Повеждам ви не към бягство, а към битка! Не към временен подслон, а към вечен дом! Към нашата нова земя! Към България!
За миг настана тишина. А после от хиляди гърла се изтръгна мощен рев, който разтърси земята. Рев на съгласие, на вяра, на новородена надежда.