Зохра – Алтаира: изгубеното съкровище (страница 3)
Образът на Адмирал Вегас изчезна, оставяйки след себе си само тихото бръмчене на корабните системи. На мостика отново се възцари тишина, но този път тя беше изпълнена с нов смисъл. Вече нямаше съмнения. Те бяха на мисия. Мисия към Алтаира. Мисия, която можеше да промени съдбата на галактиката.
«Е, екипаж», обърна се Вейл към своите хора. «Изглежда, че „Звезден скитник“ няма да почива скоро. Пригответе се. Предстои ни най-важното пътешествие в живота ни.»
Глава 4: Подготовка за неизвестното
Думите на Адмирал Вегас отекваха в ушите на екипажа като далечна, но заплашителна мелодия. «Вие сте нашата единствена надежда.» Тези думи бяха тежко бреме, но и стимул. «Звезден скитник», макар и стар, беше техният дом, техният щит и тяхното средство за постигане на тази монументална цел.
«Добре, хора», каза Вейл, след като холограмата на адмирала изчезна. «Знаем какво ни предстои. Рисковано е. Опасно е. Но ако това „съкровище“ може да спаси или унищожи галактиката, то ние сме длъжни да опитаме.»
През следващите няколко часа, корабът се превърна в център на трескава дейност. Всеки член на екипажа знаеше своята роля и изпълняваше задачите си с прецизност, отработена през години съвместна работа.
Макс «Гръм» Корбин беше в инженерния отсек, където атмосферата беше наситена с миризмата на машинно масло и озон. Той преглеждаше всеки болт, всяка спойка, всяка тръба на двигателите. «Звезден скитник» беше неговото платно, а той беше неговият майстор.
«Двигателите са в добро състояние, капитане», докладва той по вътрешната комуникация, гласът му беше леко задъхан. «Но ще трябва да ги натоваря до предела, за да прекосим тези неизследвани сектори бързо. Щитовете също ще ги усиля. Не знам какво ни чака, но искам да сме сигурни, че корабът ще издържи.»
Междувременно, на навигационния пост, Кира Рен работеше с такава интензивност, че сякаш беше едно цяло със сензорите. Тя преглеждаше древните, полу-разрушени звездни карти, които Аня ѝ беше предоставила, опитвайки се да намери най-безопасния, макар и най-дълъг път към зоната на сигнала.
«Капитане, имаме проблем с навигацията», докладва Кира след известно време. «Старите карти са непълни. Много от звездните системи, които трябва да преминат, вече не съществуват, или са се променили драстично. Има и региони, маркирани като „невалидни“ или „забранени“. Може би там са гравитационните аномалии, за които адмиралът спомена.»
«Можеш ли да заобиколиш?», попита Вейл.
«Ще опитам. Но това ще ни забави. И ще ни изложи на повече рискове. Може да се наложи да използваме маневри, които никога не сме практикували.»
Аня Шарма, от своя страна, беше потънала в архивите на кораба, търсейки всякаква информация за Алтаира и древните цивилизации. Тя сортираше данни, сравняваше текстове, опитвайки се да разбере езика на легендите.
«Капитане, открих нещо интересно», каза тя, гласът ѝ беше изпълнен с откритие. «Някои от най-древните текстове споменават, че Алтаираните не са просто „изчезнали“, а са се „оттеглили“. И че „съкровището“ не е нещо, което може да бъде взето, а нещо, което трябва да бъде разбрано. Една от теориите гласи, че те са създали собствена реалност, за да го защитят.»
«Собствена реалност?», повтори Вейл, като леко се намръщи. «Това звучи като… научна фантастика.»
«Всичко, което е извън нашето разбиране, звучи като научна фантастика, капитане», отвърна Аня с усмивка. «Но ако приемем, че е вярно, това означава, че може да не търсим просто планета, а… вход към нещо друго.»
Зигфрид, както винаги, беше най-спокоен и методичен. Той преглеждаше системите за сигурност на кораба, анализираше протоколите за извънредни ситуации и оптимизираше енергийните резерви.
«Капитане», каза той с равния си глас. «Предвид високия риск, препоръчвам да бъдат заредени всички резервни енергийни клетки и да бъдат активирани допълнителните защитни протоколи. Възможно е да се сблъскаме с непознати форми на енергия или защита, които стандартните системи на кораба не могат да отблъснат.»
«Добра идея, Зигфрид», кимна Вейл. «Направи го.»
Докато екипажът работеше, Вейл прекарваше време в кабинета си, като преглеждаше личните си досиета. Мисията към Алтаира му напомняше за други времена, за други битки, за загуби, които все още го преследваха. Той знаеше, че тази мисия ще бъде различна. Тя не беше просто за оцеляване или защита на границите. Беше за откриване на истината. За разбиране на нещо, което е било изгубено от милиони години.
Вейл извади от чекмеджето си стар, износен фотоапарат. На снимката беше усмихната жена, с очи, които сякаш виждаха звездите. Неговата съпруга, Елиза. Тя беше археолог, страстен изследовател на забравени култури. Тя винаги го беше насърчавала да търси отвъд познатото. Сега, когато той се отправяше към едно от най-големите неизвестни, той усети нейната подкрепа.
«За теб, Елиза», прошепна той, като прибра снимката.
Когато слънцето на близката звезда започна да се снижава, хвърляйки дълги сенки по мостика, «Звезден скитник» беше напълно готов. Екипажът беше събрал всички необходими ресурси, корабът беше в оптимално състояние, а умът на всеки беше фокусиран върху предстоящото пътешествие.
«Всички системи са готови, капитане», докладва Макс.
«Навигационните карти са заредени, доколкото е възможно, капитане», каза Кира.
«Допълнителните аналитични програми са активни, капитане», добави Аня.
«Всички протоколи за сигурност са повишени, капитане», потвърди Зигфрид.
Вейл кимна. Той се отправи към капитанския стол, усещайки тежестта на отговорността, но и тръпката от приключението. «Добре, екипаж. Време е да тръгваме. Курс към неизвестното. Да открием какво се крие в бездната.»
«Звезден скитник» издаде тихо бръмчене, когато двигателите му се включиха, готови да го изтръгнат от познатата реалност и да го хвърлят в дълбините на космоса, към една легенда, която можеше да бъде истинска.
Глава 5: Първи стъпки в празнотата
«Звезден скитник» излезе от познатия сектор като стар кораб, който се събужда от дълбок сън. Двигателите му заръмжаха с нова сила, натоварени до предела, за да го изтръгнат от гравитационната прегръдка на близката звезда. Зад тях останаха познатите звездни пътеки, сигурността на Галактическия Съюз и относителната предвидимост на живота. Пред тях се разкриваше празнотата – не просто липса на звезди, а регион от космоса, който сякаш беше изтрит от картата.
«Курсът е зададен, капитане», докладва Кира Рен, гласът ѝ беше спокоен, но носеше нотка на напрежение. «Преминаваме границата на картографираното пространство. Сензорите започват да отчитат… необичайни показания.»
На главния екран познатите звездни полета започнаха да избледняват, заменени от тъмнина, която сякаш поглъщаше светлината. Това не беше обикновената звездна празнота между галактиките. Тук имаше нещо различно. Нещо, което нарушаваше дори фундаменталните закони на физиката.
«Какво точно отчитат, Кира?», попита Вейл, втренчен в екрана.
«Намаляване на скоростта на светлината в определени точки. Леки изкривявания на пространството, които не съответстват на познати гравитационни полета. И… леки флуктуации в енергийното поле, които Макс е усетил преди. Те стават по-силни.»
«Усещам ги», потвърди Макс «Гръм» Корбин от инженерния отсек. «Като че ли корабът се движи през гъста, невидима течност. Двигателите работят по-трудно, отколкото би трябвало. Щитовете също реагират на нещо, което не можем да видим.»
«Зигфрид, анализирай тези флуктуации», нареди Вейл.
«Анализът показва, че енергийните полета не са случайни», отвърна андроидът. «Те следват сложен, повтарящ се модел, който наподобява… структура. Нещо като древен, неинтегриран код, разпръснат в пространството.»
«Код?», намръщи се Аня Шарма. «Код, който е тук от милиони години? Като… останки от древна технология?»
«Възможно е», каза Зигфрид. «Или като част от защитна система. Или като… маркер.»
«Маркер за какво?», попита Вейл.
«За Алтаира», прошепна Аня. «Може би това е първата стъпка. Първият знак, че сме на прав път.»
Докато «Звезден скитник» навлизаше все по-дълбоко в тази необяснима празнота, атмосферата на борда се промени. Искрата на приключението беше заменена от нарастващо усещане за неизвестност и лек страх. Звездите изчезнаха напълно. Пред тях имаше само черна бездна, осеяна с едва доловими, странни светлинни ефекти – като далечни, размити отражения на нещо, което не можеха да видят.
«Капитане, засечен е обект», обади се Кира след известно време, гласът ѝ беше напрегнат. «Не е звездно тяло. Не е кораб. Не е астероид. Размерът му е… огромен. И е буквално… там.»
Тя посочи към точка на главния екран, която се уголемяваше с всяка секунда. Обектът беше с неправилна форма, тъмен, почти невидим на фона на черното небе. Но докато се приближаваха, сензорите започнаха да регистрират странни енергийни излъчвания от него.
«Това… това е изкуствено», промълви Аня, втренчена в данните. «Размерите му са колосални. И енергийните му полета… те са свързани със сигнала, който уловихме.»
Конец ознакомительного фрагмента.
Текст предоставлен ООО «Литрес».
Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.
Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.