Зохра – Сянката на Катана в Другия Свят. Пробуждането на древното острие (страница 3)
Сърцето му заблъска в гърдите. Това не беше нормално. Не беше просто повреда в електричеството. Студът се сгъсти, а въздухът натежа, стана труден за дишане. Той спря по средата на улицата, взирайки се в настъпващата тъмнина.
От най-дълбокия мрак, там, където последната лампа беше угаснала, нещо се оформи. В началото беше просто по-плътен участък от нощта, но постепенно придоби форма. Не беше човешка, макар да стоеше на два крака. Фигурата беше висока и неестествено слаба, с крайници, които се движеха под грешни ъгли. Нямаше лице, само две тлеещи червени точки, които се впиха в него като нажежени въглени. Сянката не хвърляше сянка; тя самата беше сянка, изтръгната от тъканта на реалността.
«Пазачът…» – прошепна глас, който не идваше от съществото, а сякаш отекваше директно в ума на Акира. Звучеше като стържене на камък по камък, древен и пълен със злоба. «Толкова млад. Толкова слаб.»
Леден ужас скова Акира. Той не можеше да помръдне, не можеше да извика. Всичките му инстинкти крещяха да бяга, но краката му бяха като оловни.
Сянката се плъзна напред безшумно, носейки се на сантиметри над асфалта. Протегна ръка, която завършваше с дълги, остри като бръснач нокти. «Дай ми острието, момче. Твоето наследство е товар, който не можеш да носиш. Предай ми „Юме но Кири“ и може би ще пощадя жалкия ти живот.»
Думите разчупиха парализата. Акира инстинктивно стисна дръжката на катаната през плата на калъфа.
«Кой… какво си ти?» – успя да изрече той, а гласът му прозвуча тънко и несигурно.
Червените очи примигнаха, сякаш развеселени. «Аз съм онези, които чакат от другата страна на завесата. Аз съм гладът, който твоето острие държи на разстояние. Но времето на пазачите свърши. Светът на обикновеното ще се слее с нашия.»
С нечовешка скорост съществото се хвърли напред. Времето сякаш се забави. Акира видя как ноктите се приближават към гърлото му. Нямаше време да мисли, нямаше време за заучени движения от доджото. Имаше само чист, първичен инстинкт за оцеляване.
Ръцете му действаха сами. Той дръпна катаната от калъфа с едно-единствено плавно движение, което никога не беше правил преди. Ножницата падна на земята с дрънчене. В момента, в който голата стомана на «Юме но Кири» се докосна до нощния въздух, тя сякаш оживя. По дължината на острието проблесна слаба, пулсираща лазурна светлина, разсейвайки част от неестествения мрак.
Острието посрещна ноктите на сянката с оглушителен звън на метал в метал. Ударната вълна отхвърли Акира назад, карайки го да залитне. Ръцете му изтръпнаха от силата на сблъсъка, но той удържа.
Съществото отстъпи крачка назад, изненадано. Червените му очи се присвиха. «Значи все пак има искра в теб, пазачо. Духът на меча се е пробудил.»
Конец ознакомительного фрагмента.
Текст предоставлен ООО «Литрес».
Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.
Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.